За лакомията и още нещо...

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за "Бог да прости".
Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.
- Ех, Петре, ти не знаеш - подхванал дядо поп с престорено умиление, - в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова, добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен - заколи го, пък от нас - хляба и виното.
- Е, щом ще се свърши светът няма защо да държа овена - съгласил се Хитър Петър. - Нека излезнем на гощавка вън от село, на полето и там да се разположим на широко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник - хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.
- Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това - рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.
На следния ден всички - облекли най-хубавите си дрехи - излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.
- Аз сам ще заколя овена и ще го опека - казал Хитър Петър на дружината. - Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.
Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.
Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката - приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.
Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.
- Защо си губите времето и търсите напразно - рекъл им Хитър Петър, - дрехите ги няма - аз ги изгорих.
- Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? - извикали ужасените готовановци.
- Нито съм луд, нито ще полудея - спокойно отвърнал Хитър Петър. - Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди - в гроба няма да ги носите...

Писмо до Бог

Хитър Петър имал девет деца - все дребни. Не достигали ни хляб, ни дрехи. Замаяла му се главата, горкия, как да ги изхрани.
Намислил да си поиска пари от Господ, та седнал и му написал писмо:
"Боже Господи, дал си ми девет деца. Не мога да ги изхраня. Ще изпукат от глад. Моля ти се, прати ми сто гроша, да ми помогнеш що-годе в тая тежка немотия".
Писмото пуснал в черквата, в олтара.
Попът намерил писмото, прочел го, съжалил се над бедния си енориаш, та изпратил клисаря да му занесе петдесет гроша и да му каже: "Господ ти е изпратил тия пари чрез дядо поп".
Щом получил парите, Хитър Петър седнал, та написал второ писмо до Господ и пак го пуснал в олтара. Писал му:
"Господи, прати ми още сто гроша. Недей ги праща чрез дядо поп, ами направо, защото от стоте гроша, които си ми изпратил, дядо поп е откраднал петдесетте".

Сто тояги бой...

Веднъж Хитър Петър като орал, намерил една стара пара. Намислил да я занесе на царя. Тръгнал за царския палат, но вратарят го спрял и му казал:
- Ще те пусна, ако ми обещаеш половината от наградата, която ще ти даде царят.
Докривяло на Хитър Петър, но му обещал и вратарят го оставил да влезе.
Поднесъл той парата на царя. Владетелят го попитал, каква награда да му даде.
- Искам сто тояги бой!
Царят се сетил, че тука се крие някаква хитрина и заповядал да бият сто тояги полека. Като му наложили петдесет, Хитър Петър казал:
- Стойте, другите петдесет тояги са за вратаря ви - и разказал на царя каква е работата. Царят заповядал да ударят сто тояги силно на вратаря, а Хитър Петър възнаградил.

Пари за онзи свят

Веднъж през едно село минал някакъв хитрец. Той вървял по улицата и викал колкото му глас държи:
- Хей, селяни! Тръгнал съм за онзи свят при умрелите! Който иска да праща нещо на близките си, нека ми го даде да им го нося, ей!...
Слушали селяните, слушали, подсмихвали се и клатели глави.
- Брей - казвали си, - изветрял умът на човека, бей!... Гледаш го здрав човек, пък полудял.
И го оставили да си вика.
Една глупава жена чула хитреца. Тя имала умрели, та поискала да им прати малко пари. Може пък да им трябват за това-онова на онзи свят! Отворила сандъка, взела стотина гроша, затичала се при хитреца и му ги дала.
- Да ги носиш на наш Стоенчо. Лани едрият вол го прободе, та умря момчето. Носи ги и "много здраве" от майка му кажи. Пък дай и някой грош на баба му... Сигурно те двамцата си живеят в рая...
- Бива, бива - отвърнал хитрецът и сам взел да се чуди отде се взе пък толкова глупава жена.
Сложил парите в пояса си и заминал бързо, да не би жената да се разкае и да поиска обратно парите си.
Скоро се върнал мъжът й. Жената се похвалила, че пратила сто гроша по един добър човек на умрелия им син. Мъжът се хванал за главата и закрещял:
- Ти луда ли си, мари! Хич ти, пращат ли се пари на умрели? Толкоз ли си глупава, та не разбра, че този човек те е изиграл, а?
И мъжът изскочил вън, качил се на коня и препуснал след хитреца да го стигне и да си вземе парите. Шибал той коня, ядосвал се и му идело със зъби да разкъса глупавата си жена. И все повтарял:
- Ама че серсем жена, ха!... Хич ти, оставила се да я изиграе някакъв смахнат! Бива ли толкоз глупост на едно място!
Препускал той и питал де кого срещнел дали не са видели такъв и такъв човек. Някои казвали, че го видели, други - не. По едно време, гледа непознат мъж не от тяхното село. Разбрал, че този е хитрецът. А той видял конника и се сетил, че идва да си вземе обратно парите. Веднага намислил нова хитрина. Легнал сред нивата близо до едно дърво и се загледал към небето. Приближил го мъжът. Той се зарадвал, че няма да му избяга.
Слязъл от коня и рекъл:
- Добър ден, побратиме!
- Дал Бог добро - отвърнал хитрецът и продължавал да гледа нагоре.
- Какво правиш тук?
- А че не виждаш ли? Гледам умрелите. Едни слизат от небето, а други се качват.
Брей, рекъл си мъжът. Ама че хитър човек! Иска и мене да изиграе, ама няма жена на среща си... Чакай да го подиграя.
И казал на висок глас:
- Слушай, бе, побратиме. И аз имам очи, виждам с тях, ама никакви умрели не се мяркат по небето.
- А! Те тъй не се виждат. Я легни на моето място и ще ги видиш.
Мъжът се почесал зад ухото и решил да изпита докъде се простира хитрината на хитреца. Оставил коня си и легнал на земята, като втренчил очи към небето.
- Нищо не се вижда, бе разбойнико! - извикал той и вече се приготвил да става, за да хване измамника за гушата и да си иска парите.
Но в това време хитрецът се метнал върху коня и препуснал по прашния път.
Скочил мъжът, но беглецът бил вече далеч.
- Брей, че дявол човек! - казал с яд човекът. - Не стига дето изигра жената и взе сто гроша, ами открадна и коня ми...
И тръгнал към селото да бие жена си, та да си изкара на нея яда!
 

Умница Гана

В едно село живеела много глупава мома. За подигравка я наричали Умницата Гана. Всички я подигравали и се смеели на нейната глупост.
Но имала късмет жената.
Веднаж в селото дошъл по работа един умен и работлив мъж на име Стоян. Той харесал Умницата Гана и без още да знае за нейната глупост, поискал да се ожени за нея. Нейните родители се зарадвали и побързали да я дадат. Скоро станала сватбата и Стоян завел булката си вкъщи.
Още първите дни той разбрал колко е глупава жена му. Но нямало вече какво да прави. Само се ядосвал, че гледал хубостта й, а не се досетил да разбере какъв ум има...
Умницата Гана знаела криво-ляво да готви и да върши още някои дребни домакински работи, но нищо не отбирала от шиене.
Минали няколко месеца. Ризите на мъжа й се съдрали. Той й поръчал да ги закърпи.
- А-ха, ще ги закърпя, зер! - рекла Умницата Гана.
Взела иглата, намерила парчета платно и се заловила да кърпи. Работата й не вървяла. Кръпката се събрала, конците се оплели. Умницата Гана охкала, пъшкала, а до обяд нищо не закърпила. Понеже станало време да занесе храна на мъжа си, който орял на нивата, оставила всичко и с бохча в ръка тръгнала. Като вървяла из полето, гледа, край пътя имало шипки с много бодли.
Умницата Гана си рекла:
- Брей, защо ли й са тези игли на шипката? Сигурно с тях може да шие!
Минало това през ума на глупавата жена и веднага решила да донесе ризите, за да ги закърпи шипката.
Бързо оставила храната на мъжа си и се върнала вкъщи. Грабнала ризите и парчетата платно за кърпене. Отишла бързо при шипката. Поставила ризите върху бодлите й.
- Шипке ма, ще ми закърпиш ли ризите? - попитала тя.
Имало лек ветрец. Шипката се клатела, навеждала се и жената помислила, че се съгласява.
- Ха така те искам! Хубаво да ги закърпиш, че аз ще дойда привечер да си взема ризите.
Като казала това, отишла си. След малко минал един скитник, видял ризите, ухилил се и ги прибрал в торбата си.
Надвечер Умницата Гана отишла при шипката. Гледа - дрехите ги няма. Глупавата жена започнала да й се кара.
- Къде са ризите ми, ма шипке? Какво направи с тях?
То се знае, шипката мълчала.
- Казвай къде са, че сега ще те изскубна от корена.
Хич ти - шипка може ли да говори?
Още повече се ядосала глупавата жена, бързо отишла вкъщи, взела една мотичка и се запретнала да копае около шипката, за да я изскубе. Копала, блъскала, дърпала вейките и най-после я изтръгнала. Но не щеш ли, под корените се подала една тава с жълтици.
- Брей! - засмяла се доволна глупавата жена. - Видя ли какво направи от зор?
Тя не разбрала, че това са жълтици. Захвърлила шипката върху тях и си отишла у дома. В това време пристигнал и мъжът й. Тя почнала да му разказва:
- Ох, мъжо, да видиш какво патих днес с една крадлива шипка! Занесох й аз твоите ризи да ги шие - нали има игли - пък тя ги откраднала и скрила. Че като се разсърдих, че като почнах да я бия, бия, разкопах й около корените и я изскубнах. От зор тя пусна жълто.
Хванал се Стоян за главата и се затюхкал, че навремето не е гледал ума на жена си.
- Че де се е чуло и видяло шипка да кърпи ризи, бе жено? Толкова ли пък нямаш ум за пара?
- Ами че защо й са тогава бодлите? Те са също като игли и аз помислих, че може да шие с тях.
Идело на мъжа да набие хубаво глупавата си невяста, но нали били отскоро женени, въздържал се. После си помислил:
- Какво ли е онова жълто, дето уж шипката пуснала от зор! Каква ще е тази работа?
И той решил да отиде да види.
Сутринта рано-рано отишъл. Махнал изкоренената шипка и гледа - това са жълтици. Позаровил ги бързо, хукнал вкъщи, впрегнал воловете и се върнал. Натоварил ги в колата и ги закарал вкъщи. Но сега - нова беля. Ако жена му разбере, че това са жълтици, ще раздрънка из цялото село. Ще дойдат заптиета и ще му ги вземат. Решил да ги скрие от жена си. Но тя можела да види като ги крие и затова намислил с хитрост да я излъже.
- Жено! - казал той. - Днес ще завали голяма градушка и ще избие много свят. Трябва да се скриеш. Влез в онзи трап, дето е сред двора. Аз ще го покрия с рогозка, та да не те убие градушката.
Умницата Гана повярвала. Влязла в трапа. Стоян сложил две греди, а върху тях рогозка. Пръснал по нея просо и пуснал квачката с пилетата да кълват, та жена му да помисли, че наистина валяла градушка. Свивала се вътре Умницата Гана и треперела от страх да не падне някоя буца и да я убие. По едно време се престрашила и поискала да погледне през една дупка колко е голяма градушката, но квачката я клъвнала по челото. Потекла кръв и глупавата жена се свила още повече в дъното на трапа.
А в това време Стоян скрил в избата жълтиците. Върнал се при жена си, махнал рогозката и й казал, че вече градушката е минала.
- Я виж, мъжо - казала тя, като посочила раната на челото си. - Каква голяма градушка! Едно зърно ме удари тъй силно, че главата ми щеше да счупи...
- Нали ти казах! - рекъл мъжът й и се зарадвал, че глупавата му жена нищо не е разбрала.
Минали няколко дни. Умницата Гана колкото била глупава, толкова била и приказлива. Каквото й дойдело на устата, говорела, без да мисли. И разказала на съседките си за шипката, за жълтото под нейните корени и че мъжът й докарал това жълто вкъщи. Досетили се хората, че тук става дума за жълтици. Тези приказки дошли и до ушите на селския кадия, който пратил едно заптие да извика Стоян. Като излизал от къщи, той поръчал на жена си:
- Гано, аз скоро ще се върна. Ти пази добре вратата на къщата, разбра ли?
- Тъй зер - отвърнала глупавата жена.
Стоян отишъл със заптието, а Умницата Гана седнала до прага да пази вратата.
Трябвало да мине много време, докато Стоян се разбере с кадията и докато го убеди, че не е намерил никакви жълтици, а жена му говори от глупост каквото й дойде на устата. Но кадията бил хитър и все изпитвал Стоян, дано някак си го хване в лъжа. Така минало доста време. Умницата Гана се закахърила какво ли става с мъжа й. Решила да отиде в конака, за да разбере. Но нали Стоян бил поръчал да пази вратата, откъртила я, вдигнала я на гърба си и така, през селото, отишла в конака. Като я видял, мъжът й започнал да се вайка и пак да си бие главата.
- Защо си понесла тази врата, мари жено? - попитал я той.
- Че нали ми заръча да я пазя? Като се забави, аз си рекох, че може да се е случило нещо с тебе. Намислих да дойда да видя какво става. И изкъртих вратата, та я взех със себе си да я пазя, за да не ме гълчиш.
Мъжът се обърнал към кадията:
- Кади ефенди, виждаш ли каква е умница моята жена? Гледай ти, какви щуротии прави. Акъллия човек може ли да върши такива работи? С глупавия си ум тя е казала, че уж съм намерил пари.
Цъкнал с език кадията, засмял се под мустак, но все пак попитал:
- Кога мъжът ти донесе онова жълтото вкъщи, мари?
- Че кога валя голямата градушка и една буца ме удари по челото. Гледай, още раната не е зараснала...
Замислил се кадията. От две години в тяхното село градушка не била валяла.
- Виждаш ли? - обадил се Стоян. - Виждаш ли, кади ефенди, какви ги дрънка неврели-некипели? Хич ти, на приказките на такава жена може ли да им се хваща вяра?
- Право е - съгласил се кадията и ги пуснал да си вървят.
Но от този ден Стоян станал още по-угрижен. Замаяла му се главата какво да прави със своята глупава жена. Тя щяла съвсем да развали живота му.
Най-после намислил да се отърве от нея, пък каквото ще да става. Ще каже на хората, че е избягала от къщи.
И една вечер я натоварил на колата и подкарал воловете. Като стигнал в гората, намазал й очите с някакъв мехлем да не вижда, за да не може да се върне назад. След това си заминал.
Викала го отначало Умницата Гана, викала го, но като не се обадил, завряла се тя под едни шубраци. Там заспала. Сред нощ наблизо, на една полянка, дошли разбойници. Те оставили на земята торбите си, пушките си и две кожени чанти с жълтици. Седнали да ядат. Но един от тях първо намислил да си измие ръцете. Взел една бъклица и спрял над храста, дето лежала глупавата жена. В тъмнината разбойникът започнал да се мие. Водата пръскала лицето на Умницата Гана. Тя се пробудила и с радост разбрала, че едното й око се е отворило.
- У-ха! - извкала тя. - Едното ми око се отвори.
Разбойникът се уплашил, затреперал, почнал да се озърта и избягал при другарите си.
- Ох, едва не примрях от страх! - пошушнал той. - При онзи шубрак, дето се тъмнее, има я някой караконджол, я някой вампир, я някоя вещица...
И той разказал какво е чул.
- Брей, че си бил страхлив! - извикал друг разбойник. - Чакай да видя аз каква е тази работа.
И той отшъл при шубрака. В това време се отворило от водата и другото око на жената.
- У-ха! - извикала тя още по-радостно. Отвори ми се и другото око.
Като чул тези думи разбойникът, уплашил се не на шега и хукнал към другарите си.
- Нещо страшно има там! - извикал той, примрял от страх. - Бягайте да бягаме!...
И хайдутите оставили всичко на тревата, плюли на петите си и нито се видели, нито се чули...
А в това време Умницата Гана пак заспала. Тя се пробудила сутринта рано. Станала. Гледа - на поляната храна, пушки, торби и две чанти, пълни с жълтици. Наяла се добре и после си тръгнала за вкъщи.
Още щом стигнала, почнала да вика от вратата на мъжа си:
- Да видиш, мъжо, на едно място в гората, дето снощи ме остави, колко жълто има като онова, дето изскочи под шипката!... И пушки има, и торби...
Стоян се канел пак да се тюхка, че жена му се връща, но като чул тези нейни думи, казал:
- Хайде да ме заведеш там, та да видим каква е тази работа.
Впрегнал колата, качили се и тръгнали. Като стигнали, гледа Стоян, наистина има пушки и чанти с жълтици. Той ги прибрал, натоварил на колата и занесъл у тях, като ги скрил на тавана. Умницата Гана го попитала:
- Мъжо, как му казват на това жълтото, дето го криеш?
- "Жълт боб" му казват. Ха сега, мълчи и на никого нищо не казвай, че да имаме да ядем през зимата.
Жената замълчала. Тя повярвала, че това е жълт боб.
Минали още няколко дни.
Веднаж в селото пристигнал един продавач на гърнета. Той обикалял с колата си и викал:
- А, грънци, ха... Хубави грънци, ха!
Чула го Умницата Гана и излязла на пътя.
- Чичо, бе - попитала го тя. - Даваш ли гърнета за "жълт боб"?
- Че защо да не ти дам? Напълни едно гърне с боб и ще ти го дам.
Тогава глупавата жена взела едно гърне, отишла на тавана и го напълнила с жълтици. После ги занесла на продавача, като ги изсипала в калпака му.
- Ето ти "жълт боб" - рекла тя.
Потреперал и се замаял човекът като видял толкова жълтици. Отначало той дума не могъл да продума. Сетне казал:
- Имате ли вкъщи още от този "жълт боб"?
- У-у-у-у!... Колкото искаш!
- Я, булка, иди ми донеси още някоя друга шепа, че ще ти дам много гърнета.
Зарадвала се Умницата Гана, отишла, грабнала още две шепи жълтици и ги занесла на продавача.
Той ги грабнал, огледал се да не го видят другите селяни и да разберат, че тази глупава жена му дава жълтици, та да ги вземат, оставил колата с биволите и грънците и хукнал през девет села в десето...
Глупавата жена го чакала да се върне, чакала го, но като не дошъл, повела биволите в двора и ги разпрегнала.
Минало още време. Продавачът го нямало никакъв. Чудила се глупавата жена защо той избягал като луд, чудила се и най-после се спряла пред колата и попитала гърнетата:
- Гърнета, къде отиде стопанинът ви?
Гърнетата си мълчали. Умницата Гана пак попитала сърдито:
- Кажете къде отиде господарят ви? На вас думам, говорете, че сега ви изпочупвам, ха!...
Ядосала се дето гърнетата не отговаряли, грабнала една тояга и прас, прас, прас - изпочупила ги всичките.
После седнала до вратата на прага уморена и потна. Биволите в това време кротичко си лежали на двора и преживяли. Единият бил се обърнал към глупавата жена, гледал я в очите и дъвкал бялата пяна в устата си. Глупавата жена помислила, че биволът й се присмива. Тя свила вежди и крeснала:
- Хей, биволе, не ми се смей, че те закалям...
Разбира ли ти бивол от говор? Той продължавал да я гледа, да си преживя и да маха опашката си. Умницата Гана скочила.
- Чуваш ли, бре? Не ми се присмивай, че сега ще те заколя!
И, като видяла, че биволът не й обръща внимание, влязла вкъщи, грабнала един голям нож и се хвърлила да коли бивола. Той се дърпал, ритал, пръхтял, но нали бил легнал, а ножът остър, криво-ляво, жената прерязала гръкляна му и алена кръв зашуртяла по земята.
Сега глупавата жена се заловила да дере и да сече бивола, че да го внесе вътре. Цялата се изцапала с кръв, охкала, пъшкала, но не могла да одере животното. В това време кучето се навъртало наоколо и се хвърлило да къса от топлите меса. Видяла го жената, вързала го с едно въже и взела да се чуди къде да завърже кучето. Най-после намислила. Влязла в избата и вързала кучето за канелата на бъчвата с вино. След това отишла на двора да продължи работата си. В това време кучето се дръпнало силно, повлякло канелата и излязло навън. Всичкото вино от бъчвата изтекло. Видяла глупавата жена, че кучето пак се навърта с въже на врата и с канелата на другия край и се зачудила каква е тази работа. Отишла в избата и що да види: виното изтекло и избата заприличала на блато. Какво да прави сега? Мъжът й обичал виното и тя се уплашила той да не я бие, като го види изтекло. Мислила, мислила какво да прави и най-после намислила: върху хамбаря имало два чувала с брашно. Тя решила да ги изсипе, за да попие с брашното виното и после пак да го събере в чувалите. Така мъжът й нямало да забележи, че виното е разлято. Запретнала се и изсипала брашното. То се знае, станала една мътна каша, здраве му кажи. Ами сега, какво да прави? В чувала не можело да се събере тази каша. Най-после си казала:
- Брей, че хубава каша стана! Я да я разбъркам добре, че ще има цял месец да варим и да ядем!...
И тя нагазила боса да бърка с крака кашата...
В това време Стоян пристигнал. Видял той счупените гърнета, видял заклания бивол и пак се хванал за главата. А от избата Умницата Гана му извикала:
- Ела, мъжо, да видиш каква каша съм приготвила... Пръстите да си оближеш!
Надникнал Стоян, видял какво е направила жена му, причерняло му пред очите, че като взел една тояга, та бой, бой... докато Умницата Гана примряла...
След три дни тя умряла от раните си.
А Стоян затворили в тъмница. Там той изкупвал греха си, че се оженил за такава глупава жена...
 
 

Ахмак Добри на работа

В едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.
Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля...
Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.
По пътя започнала да съветва мъжа си:
- Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях?
- Няма, няма - поклатил глава ахмакът.
- Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?
- Разбрах, зер! - отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.
Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:
- Добро утро, добър ден, добър вечер...
Като видял дядо си, казал му:
- Каква голяма планина, брей!... А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!...
После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:
- Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!
Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел!
Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.
Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.
- Яж бе, зете! - подканил го дядо му.
- Яж, яж, не се срами, нали сме си наши... - започнала и баба му.
Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.
- Не ми се яде - казвал той. - Нахраних се.
- Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!
Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:
- Не ми се яде! Не съм гладен!
Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:
- А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?
- Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.
- Ами че аз не съм те бутала...
- Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен...
- Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш...
- Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!
Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:
- Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи...
Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.
- Жено мари! - рекъл той. - Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?
- Дърпай, бре, дърпай...
- Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?
- Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.
Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! - цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.
- Леле, света Дево Богородице! - изпищяла баба му. - Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?
Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:
- Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата...
И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.
На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.
Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!... с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било мното дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.
- Брей! - казал си той. - Хама че я оплескахме, ха!...
Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.
- Чакай - рекъл си ахмакът - барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.
Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.
- Ама, че я оцапахме! - рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.
Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.
Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа - дрехите му ги няма. Търсил ги пак - няма ги.
- Бре, ами сега! - рекъл си той. - Гол ли бях или имах дрехи!
Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.
Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:
- Ху бря! Гледайте го, безсрамника... Гол ходи по пътя. Ху бря!... Дръжте го!
Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.
Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.
Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.
- Чакай - рекъл си, - да попия виното, че да стане пак сухо.
И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време Ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той - не мърда.
- Брей! - казал си, - квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?
И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всички яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата...
По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да святят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:
- Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!... Ох, ох, изгори ми душицата!...
И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.
Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.
- Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?
Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:
- Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата... Я гледай и каква каша съм направил! - и той посочил размесеното с вино брашно по земята.
- Ох, ох! - писнала жената и заскубала косите си. - Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?...
И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село...

Илюстрация: Стоян Венев

 

Към кое да сме ...

Придържай се към ...

Придържай се към важните неща в живота си.

Придържай се към Вярата - само тя ни позволява да вярваме, че няма невъзможни неща. Само тя дава сила на душата.

Придържай се към Надеждата. Тя прогонва съмненията и ни позволява да бъдем позитивни и жизнерадостни.

Придържай се към Доверието – то е в основата на всички взаимоотношения, които са ценни и съдържателни.

Придържай се към Любовта – тя е най-прекрасният подарък.... придава смисъл на живота.

Придържай се към Семейството – то е твоят корен и началото, откъдето си израснала, то е лозата, която е израснала с времето, за да те храни, да те подкрепя по пътя ти и винаги да остане с теб.

Придържай се към Приятелите – те са най-важните хора в живота ти и те правят света по-добро място.

Към Себе си...

Придържай се към това, което си и към всичко, което си научила, защото това са нещата, които те правят уникална. Не забравяй, че това което чувстваш и това, в което вярваш е правилно и важно.

Сърцето ти може да говори много по-силно, отколкото разума ти.... слушай го.

Придържай се към Мечтите си – бори се за тях усърдно и честно. Никога не поемай лесния път и не се поддавай на лъжата.

Другите

По пътя си не забравяй за другите и намери време за техните нужди.

Наслаждавай се на красотата около теб.

И намери куража да погледнеш нещата по по-различен начин.

Прави света си по-добър всеки ден!

И не изпускай важните за теб неща, защото те придават смисъл на живота ти!

Придържай се към тези неща!