За лакомията и още нещо...

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за "Бог да прости".
Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.
- Ех, Петре, ти не знаеш - подхванал дядо поп с престорено умиление, - в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова, добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен - заколи го, пък от нас - хляба и виното.
- Е, щом ще се свърши светът няма защо да държа овена - съгласил се Хитър Петър. - Нека излезнем на гощавка вън от село, на полето и там да се разположим на широко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник - хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.
- Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това - рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.
На следния ден всички - облекли най-хубавите си дрехи - излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.
- Аз сам ще заколя овена и ще го опека - казал Хитър Петър на дружината. - Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.
Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.
Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката - приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.
Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.
- Защо си губите времето и търсите напразно - рекъл им Хитър Петър, - дрехите ги няма - аз ги изгорих.
- Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? - извикали ужасените готовановци.
- Нито съм луд, нито ще полудея - спокойно отвърнал Хитър Петър. - Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди - в гроба няма да ги носите...

Писмо до Бог

Хитър Петър имал девет деца - все дребни. Не достигали ни хляб, ни дрехи. Замаяла му се главата, горкия, как да ги изхрани.
Намислил да си поиска пари от Господ, та седнал и му написал писмо:
"Боже Господи, дал си ми девет деца. Не мога да ги изхраня. Ще изпукат от глад. Моля ти се, прати ми сто гроша, да ми помогнеш що-годе в тая тежка немотия".
Писмото пуснал в черквата, в олтара.
Попът намерил писмото, прочел го, съжалил се над бедния си енориаш, та изпратил клисаря да му занесе петдесет гроша и да му каже: "Господ ти е изпратил тия пари чрез дядо поп".
Щом получил парите, Хитър Петър седнал, та написал второ писмо до Господ и пак го пуснал в олтара. Писал му:
"Господи, прати ми още сто гроша. Недей ги праща чрез дядо поп, ами направо, защото от стоте гроша, които си ми изпратил, дядо поп е откраднал петдесетте".

Сто тояги бой...

Веднъж Хитър Петър като орал, намерил една стара пара. Намислил да я занесе на царя. Тръгнал за царския палат, но вратарят го спрял и му казал:
- Ще те пусна, ако ми обещаеш половината от наградата, която ще ти даде царят.
Докривяло на Хитър Петър, но му обещал и вратарят го оставил да влезе.
Поднесъл той парата на царя. Владетелят го попитал, каква награда да му даде.
- Искам сто тояги бой!
Царят се сетил, че тука се крие някаква хитрина и заповядал да бият сто тояги полека. Като му наложили петдесет, Хитър Петър казал:
- Стойте, другите петдесет тояги са за вратаря ви - и разказал на царя каква е работата. Царят заповядал да ударят сто тояги силно на вратаря, а Хитър Петър възнаградил.

Пари за онзи свят

Веднъж през едно село минал някакъв хитрец. Той вървял по улицата и викал колкото му глас държи:
- Хей, селяни! Тръгнал съм за онзи свят при умрелите! Който иска да праща нещо на близките си, нека ми го даде да им го нося, ей!...
Слушали селяните, слушали, подсмихвали се и клатели глави.
- Брей - казвали си, - изветрял умът на човека, бей!... Гледаш го здрав човек, пък полудял.
И го оставили да си вика.
Една глупава жена чула хитреца. Тя имала умрели, та поискала да им прати малко пари. Може пък да им трябват за това-онова на онзи свят! Отворила сандъка, взела стотина гроша, затичала се при хитреца и му ги дала.
- Да ги носиш на наш Стоенчо. Лани едрият вол го прободе, та умря момчето. Носи ги и "много здраве" от майка му кажи. Пък дай и някой грош на баба му... Сигурно те двамцата си живеят в рая...
- Бива, бива - отвърнал хитрецът и сам взел да се чуди отде се взе пък толкова глупава жена.
Сложил парите в пояса си и заминал бързо, да не би жената да се разкае и да поиска обратно парите си.
Скоро се върнал мъжът й. Жената се похвалила, че пратила сто гроша по един добър човек на умрелия им син. Мъжът се хванал за главата и закрещял:
- Ти луда ли си, мари! Хич ти, пращат ли се пари на умрели? Толкоз ли си глупава, та не разбра, че този човек те е изиграл, а?
И мъжът изскочил вън, качил се на коня и препуснал след хитреца да го стигне и да си вземе парите. Шибал той коня, ядосвал се и му идело със зъби да разкъса глупавата си жена. И все повтарял:
- Ама че серсем жена, ха!... Хич ти, оставила се да я изиграе някакъв смахнат! Бива ли толкоз глупост на едно място!
Препускал той и питал де кого срещнел дали не са видели такъв и такъв човек. Някои казвали, че го видели, други - не. По едно време, гледа непознат мъж не от тяхното село. Разбрал, че този е хитрецът. А той видял конника и се сетил, че идва да си вземе обратно парите. Веднага намислил нова хитрина. Легнал сред нивата близо до едно дърво и се загледал към небето. Приближил го мъжът. Той се зарадвал, че няма да му избяга.
Слязъл от коня и рекъл:
- Добър ден, побратиме!
- Дал Бог добро - отвърнал хитрецът и продължавал да гледа нагоре.
- Какво правиш тук?
- А че не виждаш ли? Гледам умрелите. Едни слизат от небето, а други се качват.
Брей, рекъл си мъжът. Ама че хитър човек! Иска и мене да изиграе, ама няма жена на среща си... Чакай да го подиграя.
И казал на висок глас:
- Слушай, бе, побратиме. И аз имам очи, виждам с тях, ама никакви умрели не се мяркат по небето.
- А! Те тъй не се виждат. Я легни на моето място и ще ги видиш.
Мъжът се почесал зад ухото и решил да изпита докъде се простира хитрината на хитреца. Оставил коня си и легнал на земята, като втренчил очи към небето.
- Нищо не се вижда, бе разбойнико! - извикал той и вече се приготвил да става, за да хване измамника за гушата и да си иска парите.
Но в това време хитрецът се метнал върху коня и препуснал по прашния път.
Скочил мъжът, но беглецът бил вече далеч.
- Брей, че дявол човек! - казал с яд човекът. - Не стига дето изигра жената и взе сто гроша, ами открадна и коня ми...
И тръгнал към селото да бие жена си, та да си изкара на нея яда!
 

Умница Гана

В едно село живеела много глупава мома. За подигравка я наричали Умницата Гана. Всички я подигравали и се смеели на нейната глупост.
Но имала късмет жената.
Веднаж в селото дошъл по работа един умен и работлив мъж на име Стоян. Той харесал Умницата Гана и без още да знае за нейната глупост, поискал да се ожени за нея. Нейните родители се зарадвали и побързали да я дадат. Скоро станала сватбата и Стоян завел булката си вкъщи.
Още първите дни той разбрал колко е глупава жена му. Но нямало вече какво да прави. Само се ядосвал, че гледал хубостта й, а не се досетил да разбере какъв ум има...
Умницата Гана знаела криво-ляво да готви и да върши още някои дребни домакински работи, но нищо не отбирала от шиене.
Минали няколко месеца. Ризите на мъжа й се съдрали. Той й поръчал да ги закърпи.
- А-ха, ще ги закърпя, зер! - рекла Умницата Гана.
Взела иглата, намерила парчета платно и се заловила да кърпи. Работата й не вървяла. Кръпката се събрала, конците се оплели. Умницата Гана охкала, пъшкала, а до обяд нищо не закърпила. Понеже станало време да занесе храна на мъжа си, който орял на нивата, оставила всичко и с бохча в ръка тръгнала. Като вървяла из полето, гледа, край пътя имало шипки с много бодли.
Умницата Гана си рекла:
- Брей, защо ли й са тези игли на шипката? Сигурно с тях може да шие!
Минало това през ума на глупавата жена и веднага решила да донесе ризите, за да ги закърпи шипката.
Бързо оставила храната на мъжа си и се върнала вкъщи. Грабнала ризите и парчетата платно за кърпене. Отишла бързо при шипката. Поставила ризите върху бодлите й.
- Шипке ма, ще ми закърпиш ли ризите? - попитала тя.
Имало лек ветрец. Шипката се клатела, навеждала се и жената помислила, че се съгласява.
- Ха така те искам! Хубаво да ги закърпиш, че аз ще дойда привечер да си взема ризите.
Като казала това, отишла си. След малко минал един скитник, видял ризите, ухилил се и ги прибрал в торбата си.
Надвечер Умницата Гана отишла при шипката. Гледа - дрехите ги няма. Глупавата жена започнала да й се кара.
- Къде са ризите ми, ма шипке? Какво направи с тях?
То се знае, шипката мълчала.
- Казвай къде са, че сега ще те изскубна от корена.
Хич ти - шипка може ли да говори?
Още повече се ядосала глупавата жена, бързо отишла вкъщи, взела една мотичка и се запретнала да копае около шипката, за да я изскубе. Копала, блъскала, дърпала вейките и най-после я изтръгнала. Но не щеш ли, под корените се подала една тава с жълтици.
- Брей! - засмяла се доволна глупавата жена. - Видя ли какво направи от зор?
Тя не разбрала, че това са жълтици. Захвърлила шипката върху тях и си отишла у дома. В това време пристигнал и мъжът й. Тя почнала да му разказва:
- Ох, мъжо, да видиш какво патих днес с една крадлива шипка! Занесох й аз твоите ризи да ги шие - нали има игли - пък тя ги откраднала и скрила. Че като се разсърдих, че като почнах да я бия, бия, разкопах й около корените и я изскубнах. От зор тя пусна жълто.
Хванал се Стоян за главата и се затюхкал, че навремето не е гледал ума на жена си.
- Че де се е чуло и видяло шипка да кърпи ризи, бе жено? Толкова ли пък нямаш ум за пара?
- Ами че защо й са тогава бодлите? Те са също като игли и аз помислих, че може да шие с тях.
Идело на мъжа да набие хубаво глупавата си невяста, но нали били отскоро женени, въздържал се. После си помислил:
- Какво ли е онова жълто, дето уж шипката пуснала от зор! Каква ще е тази работа?
И той решил да отиде да види.
Сутринта рано-рано отишъл. Махнал изкоренената шипка и гледа - това са жълтици. Позаровил ги бързо, хукнал вкъщи, впрегнал воловете и се върнал. Натоварил ги в колата и ги закарал вкъщи. Но сега - нова беля. Ако жена му разбере, че това са жълтици, ще раздрънка из цялото село. Ще дойдат заптиета и ще му ги вземат. Решил да ги скрие от жена си. Но тя можела да види като ги крие и затова намислил с хитрост да я излъже.
- Жено! - казал той. - Днес ще завали голяма градушка и ще избие много свят. Трябва да се скриеш. Влез в онзи трап, дето е сред двора. Аз ще го покрия с рогозка, та да не те убие градушката.
Умницата Гана повярвала. Влязла в трапа. Стоян сложил две греди, а върху тях рогозка. Пръснал по нея просо и пуснал квачката с пилетата да кълват, та жена му да помисли, че наистина валяла градушка. Свивала се вътре Умницата Гана и треперела от страх да не падне някоя буца и да я убие. По едно време се престрашила и поискала да погледне през една дупка колко е голяма градушката, но квачката я клъвнала по челото. Потекла кръв и глупавата жена се свила още повече в дъното на трапа.
А в това време Стоян скрил в избата жълтиците. Върнал се при жена си, махнал рогозката и й казал, че вече градушката е минала.
- Я виж, мъжо - казала тя, като посочила раната на челото си. - Каква голяма градушка! Едно зърно ме удари тъй силно, че главата ми щеше да счупи...
- Нали ти казах! - рекъл мъжът й и се зарадвал, че глупавата му жена нищо не е разбрала.
Минали няколко дни. Умницата Гана колкото била глупава, толкова била и приказлива. Каквото й дойдело на устата, говорела, без да мисли. И разказала на съседките си за шипката, за жълтото под нейните корени и че мъжът й докарал това жълто вкъщи. Досетили се хората, че тук става дума за жълтици. Тези приказки дошли и до ушите на селския кадия, който пратил едно заптие да извика Стоян. Като излизал от къщи, той поръчал на жена си:
- Гано, аз скоро ще се върна. Ти пази добре вратата на къщата, разбра ли?
- Тъй зер - отвърнала глупавата жена.
Стоян отишъл със заптието, а Умницата Гана седнала до прага да пази вратата.
Трябвало да мине много време, докато Стоян се разбере с кадията и докато го убеди, че не е намерил никакви жълтици, а жена му говори от глупост каквото й дойде на устата. Но кадията бил хитър и все изпитвал Стоян, дано някак си го хване в лъжа. Така минало доста време. Умницата Гана се закахърила какво ли става с мъжа й. Решила да отиде в конака, за да разбере. Но нали Стоян бил поръчал да пази вратата, откъртила я, вдигнала я на гърба си и така, през селото, отишла в конака. Като я видял, мъжът й започнал да се вайка и пак да си бие главата.
- Защо си понесла тази врата, мари жено? - попитал я той.
- Че нали ми заръча да я пазя? Като се забави, аз си рекох, че може да се е случило нещо с тебе. Намислих да дойда да видя какво става. И изкъртих вратата, та я взех със себе си да я пазя, за да не ме гълчиш.
Мъжът се обърнал към кадията:
- Кади ефенди, виждаш ли каква е умница моята жена? Гледай ти, какви щуротии прави. Акъллия човек може ли да върши такива работи? С глупавия си ум тя е казала, че уж съм намерил пари.
Цъкнал с език кадията, засмял се под мустак, но все пак попитал:
- Кога мъжът ти донесе онова жълтото вкъщи, мари?
- Че кога валя голямата градушка и една буца ме удари по челото. Гледай, още раната не е зараснала...
Замислил се кадията. От две години в тяхното село градушка не била валяла.
- Виждаш ли? - обадил се Стоян. - Виждаш ли, кади ефенди, какви ги дрънка неврели-некипели? Хич ти, на приказките на такава жена може ли да им се хваща вяра?
- Право е - съгласил се кадията и ги пуснал да си вървят.
Но от този ден Стоян станал още по-угрижен. Замаяла му се главата какво да прави със своята глупава жена. Тя щяла съвсем да развали живота му.
Най-после намислил да се отърве от нея, пък каквото ще да става. Ще каже на хората, че е избягала от къщи.
И една вечер я натоварил на колата и подкарал воловете. Като стигнал в гората, намазал й очите с някакъв мехлем да не вижда, за да не може да се върне назад. След това си заминал.
Викала го отначало Умницата Гана, викала го, но като не се обадил, завряла се тя под едни шубраци. Там заспала. Сред нощ наблизо, на една полянка, дошли разбойници. Те оставили на земята торбите си, пушките си и две кожени чанти с жълтици. Седнали да ядат. Но един от тях първо намислил да си измие ръцете. Взел една бъклица и спрял над храста, дето лежала глупавата жена. В тъмнината разбойникът започнал да се мие. Водата пръскала лицето на Умницата Гана. Тя се пробудила и с радост разбрала, че едното й око се е отворило.
- У-ха! - извкала тя. - Едното ми око се отвори.
Разбойникът се уплашил, затреперал, почнал да се озърта и избягал при другарите си.
- Ох, едва не примрях от страх! - пошушнал той. - При онзи шубрак, дето се тъмнее, има я някой караконджол, я някой вампир, я някоя вещица...
И той разказал какво е чул.
- Брей, че си бил страхлив! - извикал друг разбойник. - Чакай да видя аз каква е тази работа.
И той отшъл при шубрака. В това време се отворило от водата и другото око на жената.
- У-ха! - извикала тя още по-радостно. Отвори ми се и другото око.
Като чул тези думи разбойникът, уплашил се не на шега и хукнал към другарите си.
- Нещо страшно има там! - извикал той, примрял от страх. - Бягайте да бягаме!...
И хайдутите оставили всичко на тревата, плюли на петите си и нито се видели, нито се чули...
А в това време Умницата Гана пак заспала. Тя се пробудила сутринта рано. Станала. Гледа - на поляната храна, пушки, торби и две чанти, пълни с жълтици. Наяла се добре и после си тръгнала за вкъщи.
Още щом стигнала, почнала да вика от вратата на мъжа си:
- Да видиш, мъжо, на едно място в гората, дето снощи ме остави, колко жълто има като онова, дето изскочи под шипката!... И пушки има, и торби...
Стоян се канел пак да се тюхка, че жена му се връща, но като чул тези нейни думи, казал:
- Хайде да ме заведеш там, та да видим каква е тази работа.
Впрегнал колата, качили се и тръгнали. Като стигнали, гледа Стоян, наистина има пушки и чанти с жълтици. Той ги прибрал, натоварил на колата и занесъл у тях, като ги скрил на тавана. Умницата Гана го попитала:
- Мъжо, как му казват на това жълтото, дето го криеш?
- "Жълт боб" му казват. Ха сега, мълчи и на никого нищо не казвай, че да имаме да ядем през зимата.
Жената замълчала. Тя повярвала, че това е жълт боб.
Минали още няколко дни.
Веднаж в селото пристигнал един продавач на гърнета. Той обикалял с колата си и викал:
- А, грънци, ха... Хубави грънци, ха!
Чула го Умницата Гана и излязла на пътя.
- Чичо, бе - попитала го тя. - Даваш ли гърнета за "жълт боб"?
- Че защо да не ти дам? Напълни едно гърне с боб и ще ти го дам.
Тогава глупавата жена взела едно гърне, отишла на тавана и го напълнила с жълтици. После ги занесла на продавача, като ги изсипала в калпака му.
- Ето ти "жълт боб" - рекла тя.
Потреперал и се замаял човекът като видял толкова жълтици. Отначало той дума не могъл да продума. Сетне казал:
- Имате ли вкъщи още от този "жълт боб"?
- У-у-у-у!... Колкото искаш!
- Я, булка, иди ми донеси още някоя друга шепа, че ще ти дам много гърнета.
Зарадвала се Умницата Гана, отишла, грабнала още две шепи жълтици и ги занесла на продавача.
Той ги грабнал, огледал се да не го видят другите селяни и да разберат, че тази глупава жена му дава жълтици, та да ги вземат, оставил колата с биволите и грънците и хукнал през девет села в десето...
Глупавата жена го чакала да се върне, чакала го, но като не дошъл, повела биволите в двора и ги разпрегнала.
Минало още време. Продавачът го нямало никакъв. Чудила се глупавата жена защо той избягал като луд, чудила се и най-после се спряла пред колата и попитала гърнетата:
- Гърнета, къде отиде стопанинът ви?
Гърнетата си мълчали. Умницата Гана пак попитала сърдито:
- Кажете къде отиде господарят ви? На вас думам, говорете, че сега ви изпочупвам, ха!...
Ядосала се дето гърнетата не отговаряли, грабнала една тояга и прас, прас, прас - изпочупила ги всичките.
После седнала до вратата на прага уморена и потна. Биволите в това време кротичко си лежали на двора и преживяли. Единият бил се обърнал към глупавата жена, гледал я в очите и дъвкал бялата пяна в устата си. Глупавата жена помислила, че биволът й се присмива. Тя свила вежди и крeснала:
- Хей, биволе, не ми се смей, че те закалям...
Разбира ли ти бивол от говор? Той продължавал да я гледа, да си преживя и да маха опашката си. Умницата Гана скочила.
- Чуваш ли, бре? Не ми се присмивай, че сега ще те заколя!
И, като видяла, че биволът не й обръща внимание, влязла вкъщи, грабнала един голям нож и се хвърлила да коли бивола. Той се дърпал, ритал, пръхтял, но нали бил легнал, а ножът остър, криво-ляво, жената прерязала гръкляна му и алена кръв зашуртяла по земята.
Сега глупавата жена се заловила да дере и да сече бивола, че да го внесе вътре. Цялата се изцапала с кръв, охкала, пъшкала, но не могла да одере животното. В това време кучето се навъртало наоколо и се хвърлило да къса от топлите меса. Видяла го жената, вързала го с едно въже и взела да се чуди къде да завърже кучето. Най-после намислила. Влязла в избата и вързала кучето за канелата на бъчвата с вино. След това отишла на двора да продължи работата си. В това време кучето се дръпнало силно, повлякло канелата и излязло навън. Всичкото вино от бъчвата изтекло. Видяла глупавата жена, че кучето пак се навърта с въже на врата и с канелата на другия край и се зачудила каква е тази работа. Отишла в избата и що да види: виното изтекло и избата заприличала на блато. Какво да прави сега? Мъжът й обичал виното и тя се уплашила той да не я бие, като го види изтекло. Мислила, мислила какво да прави и най-после намислила: върху хамбаря имало два чувала с брашно. Тя решила да ги изсипе, за да попие с брашното виното и после пак да го събере в чувалите. Така мъжът й нямало да забележи, че виното е разлято. Запретнала се и изсипала брашното. То се знае, станала една мътна каша, здраве му кажи. Ами сега, какво да прави? В чувала не можело да се събере тази каша. Най-после си казала:
- Брей, че хубава каша стана! Я да я разбъркам добре, че ще има цял месец да варим и да ядем!...
И тя нагазила боса да бърка с крака кашата...
В това време Стоян пристигнал. Видял той счупените гърнета, видял заклания бивол и пак се хванал за главата. А от избата Умницата Гана му извикала:
- Ела, мъжо, да видиш каква каша съм приготвила... Пръстите да си оближеш!
Надникнал Стоян, видял какво е направила жена му, причерняло му пред очите, че като взел една тояга, та бой, бой... докато Умницата Гана примряла...
След три дни тя умряла от раните си.
А Стоян затворили в тъмница. Там той изкупвал греха си, че се оженил за такава глупава жена...
 
 

Ахмак Добри на работа

В едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.
Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля...
Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.
По пътя започнала да съветва мъжа си:
- Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях?
- Няма, няма - поклатил глава ахмакът.
- Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?
- Разбрах, зер! - отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.
Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:
- Добро утро, добър ден, добър вечер...
Като видял дядо си, казал му:
- Каква голяма планина, брей!... А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!...
После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:
- Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!
Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел!
Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.
Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.
- Яж бе, зете! - подканил го дядо му.
- Яж, яж, не се срами, нали сме си наши... - започнала и баба му.
Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.
- Не ми се яде - казвал той. - Нахраних се.
- Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!
Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:
- Не ми се яде! Не съм гладен!
Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:
- А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?
- Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.
- Ами че аз не съм те бутала...
- Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен...
- Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш...
- Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!
Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:
- Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи...
Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.
- Жено мари! - рекъл той. - Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?
- Дърпай, бре, дърпай...
- Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?
- Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.
Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! - цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.
- Леле, света Дево Богородице! - изпищяла баба му. - Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?
Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:
- Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата...
И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.
На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.
Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!... с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било мното дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.
- Брей! - казал си той. - Хама че я оплескахме, ха!...
Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.
- Чакай - рекъл си ахмакът - барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.
Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.
- Ама, че я оцапахме! - рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.
Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.
Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа - дрехите му ги няма. Търсил ги пак - няма ги.
- Бре, ами сега! - рекъл си той. - Гол ли бях или имах дрехи!
Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.
Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:
- Ху бря! Гледайте го, безсрамника... Гол ходи по пътя. Ху бря!... Дръжте го!
Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.
Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.
Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.
- Чакай - рекъл си, - да попия виното, че да стане пак сухо.
И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време Ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той - не мърда.
- Брей! - казал си, - квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?
И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всички яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата...
По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да святят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:
- Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!... Ох, ох, изгори ми душицата!...
И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.
Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.
- Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?
Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:
- Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата... Я гледай и каква каша съм направил! - и той посочил размесеното с вино брашно по земята.
- Ох, ох! - писнала жената и заскубала косите си. - Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?...
И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село...

Илюстрация: Стоян Венев

 

Към кое да сме ...

Придържай се към ...

Придържай се към важните неща в живота си.

Придържай се към Вярата - само тя ни позволява да вярваме, че няма невъзможни неща. Само тя дава сила на душата.

Придържай се към Надеждата. Тя прогонва съмненията и ни позволява да бъдем позитивни и жизнерадостни.

Придържай се към Доверието – то е в основата на всички взаимоотношения, които са ценни и съдържателни.

Придържай се към Любовта – тя е най-прекрасният подарък.... придава смисъл на живота.

Придържай се към Семейството – то е твоят корен и началото, откъдето си израснала, то е лозата, която е израснала с времето, за да те храни, да те подкрепя по пътя ти и винаги да остане с теб.

Придържай се към Приятелите – те са най-важните хора в живота ти и те правят света по-добро място.

Към Себе си...

Придържай се към това, което си и към всичко, което си научила, защото това са нещата, които те правят уникална. Не забравяй, че това което чувстваш и това, в което вярваш е правилно и важно.

Сърцето ти може да говори много по-силно, отколкото разума ти.... слушай го.

Придържай се към Мечтите си – бори се за тях усърдно и честно. Никога не поемай лесния път и не се поддавай на лъжата.

Другите

По пътя си не забравяй за другите и намери време за техните нужди.

Наслаждавай се на красотата около теб.

И намери куража да погледнеш нещата по по-различен начин.

Прави света си по-добър всеки ден!

И не изпускай важните за теб неща, защото те придават смисъл на живота ти!

Придържай се към тези неща!

Различното при Господ

Имало едно време един монах, той обичал своят Бог повече от всичко на света, вярвал в Него и славел името Му. Монахът обикалял земите и отсядал в различни манастири. Той проповядвал Христовата вяра и спазвал всички Божи заповеди, но нещо в него все бушувало и той така и не намирал отговор на въпроса: защо Господ постъпва различно?

В едно от своите пътувания монахът отседнал в домът на друг монах, той го нагостил любезно, настанил го удобно и се държал много гостоприемно.

Вечерта двамата седели кротко до огъня и си говорили за Господ и живота, от приказка на приказка домакинът се оказало, че също ще пътува и гостенинът му предложил да си правят компания. Разбира се монахът приел, но имал едно условие:

- Моля те само да не ми задаваш въпроси, защото така и така няма да ти отговоря.

- Добре. - Казал гостенинът и двамата си легнали.

На сутринта двамата оправили багажа си и тръгнали на път. Привечер се уморили и отседнали в скромна къща. Стопаните ги нагостили богато с всичко което имали, избрали им най-добрата стая в къщата и се отнасяли благочестиво с тях.

Сутринта дошла и двамата се застягали за път, нашият монах с учудване видял как приятелят му открадва единственото ценно нещо от този дом – една златна чаша.

Той не можел да пита и просто тръгнал.

Вървели дълго през знойния пек и като наближили село решили да отседнат в него, хората в селото ги посрещнали добре, предложили им да отседнат в някоя от колибите и ги предупредили да не ходят в голямата къща на хълма, защото в нея живее тиранин и той не само, че няма да ги приеме, а може и зло да им стори, но за голямо учудване на нашия монах, приятелят му казал, че точно в този дом ще преспят. Изкачили те възвишението и почукали на масивната порта, слуга им отворил и ги въвел. Стопанинът не можел да откаже на монаси, но ги бутнал в плевнята, дал им по комат хляб и дори не ги поздравил. Слънцето изгряло и двамата станали за да продължат пътят си, с голямо учудване нашият монах забелязал, че на излизане приятелят му оставя на масата в фоайето златната чаша, която беше откраднал предния ден.

Този ден бил по-приятен, те вървели през прохладна гора и руйни потоци, но се свечерило и единственият подслон бил малка схлупена къщурка.

В нея живеели баба и внучката й, те били много бедни, но скромността им позволявала да са щастливи, единственото нещо, което притеснявало възрастната жена било как ще се оправи внучката й след като тя почине.

Жените ги приели радушно, нагостили ги с каквото имали и им дали единствената стая в къщурката, а те самите спали в плевнята.

На сутринта монасите си тръгнали, а на излизане за най-голямо учудване на нашият монах, неговият приятел дръпнал една подпора от къщурката и тя се срутила. Гняв бликнала в душата на монаха, но той бил обещал да не задава въпроси, помолил се на Господ и с нежелание продължил пътя си с другия монах.

Прекосили гората, едно село, второ и отново се свечерило. На пътя им нямало нищо и те започнали да се чудят къде ще прекарат нощта. Вървели още час и стигнали до река, решили да останат на брега й, че така поне ще могат да пият вода и да се измият и изведнъж се появило момче с рибарска мрежа и ги поздравило. То ги поканило в скромния си дом и те с охота приели. Момчето било младо и силно, душата му била чиста и непорочна. То ги приело като знатни гости, а на сутринта ги съпроводило отново до реката, за да не объркат пътя, защото неговата къща била на доста закътано място. Казали си довиждане и момчето се обърнало, а монахът го бутнал в реката, която била много бурна и удавила момчето.

Нашият монах вече не издържал и попитал:

- Какво правиш друже, защо постъпваш така? Наблюдавам те от няколко дни и просто не мога вече да не те попитам.

Монахът се усмихнал благо и поседнал на един камък, като подканил и нашия монах до него.

- Аз не съм монах, - казал той - а съм ангел пратен от Бога и изпълнявам волята му.

- От първия дом, в който влезнахме аз откраднах чаша, тя беше намазана с отрова и щеше да убие милите хора и за това я откраднах.

- Втория дом беше на неблагочестив човек, който тормозеше цялото село и всички хора се молеха на Господ да ги отърве от него.

- После отседнахме при бабата и момичето й, ами единствената грижа на възрастната жена беше, че няма кой да се грижи за внучка й, жената се молеше сутрин и вечер да й помогне Господ. Аз бутнах къщата им, а когато започнат да я изграждат отново ще намерят в затрупаната камина съкровище и младото момиче ще е осигурено през целият си живот.

- Добре, казал нашия монах, но защо уби доброто момче?

- Момчето имаше чиста и непорочна душа, но баща му е престъпник и щеше да го вкара в банда. То щеше да изгуби вярата си и да даде душата си на дявола и затова Господ си го прибра сега при него, за да не гори във вечния пъкъл.

Нашият монах помисли дълго и разбра, че срещата му с ангела не е случайна, той най-сетне получи отговор на въпроса си.

Нуждата ни...

Имаме нужда от 4 прегръдки дневно, за да оцелеем.
Имаме нужда от 8 прегръдки, за да поддържаме добрата си форма.
Имаме нужда от 12 прегръдки всеки ден, за да растем.
Да прегръщаш е здравословно. Прегръдките помагат на имунната система, правят те по-здрав, лекуват депресията, намаляват стреса, помагат ти да заспиш по-лесно, въодушевяват, подмладяват, нямат странични ефекти. С една дума, прегръдките са вълшебно лекарство.
Да прегръщаш е напълно естествено: екологично чисто, с естествена сладост, без пестициди, без консерванти, без изкуствени съставки, 100 % здравословно.
Прегръщането няма никакви недостатъци. Няма подвижни части, които се износват, няма батерии, които се изтощават, няма нужда от профилактични прегледи, има ниска консумация и висока производителност на енергия, няма инфлационни процеси, от него не се напълнява, няма месечни вноски, не са необходими застраховки, защитено е срещу кражба, не се облага с данъци, няма замърсяващи ефекти и - разбира се, има 100-процентова възвращаемост.

Вирджиния Сетайър

---

За нелекия избор

БОГАТСТВО И БЕДНОСТ

Бедността и Богатството се скарали, кой от тях е по-красив. За да разрешат спора, решили да попитат първия срещнат човек. Така и направили.

Човекът се изплашил: "Ако кажа, че Бедността е по-красива, Богатството ще се разсърди и ще си отиде. Ако кажа, че Богатството е по-красиво, Бедността ще се разсърди и ще ме тормози."  Помислил малко и казал:
- Така, като стоите на едно място, не мога да преценя. Пообиколете малко.

Те започнали да се разхождат около човека и накрая той заключил:

-Ти, Бедност, си много красива в гръб, когато си тръгваш.  А ти, Богатство, си прекрасно, когато пристигаш.

Момиче от вар

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували. Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня, който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда, оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си, той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо? Момичето пак нищо не казало.
Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце, защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче.
Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! — рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата. Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче. Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хаиде!
Но иглата не мърдала.
Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята. Но иглата пак не мръднала.
Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го, поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката, отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводският син с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче. Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели:
Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала.
След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал. След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат.
Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня. Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.
Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стой заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек, които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбора как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.
Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите. Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

Приказка за предателството

1393 година.Тогава падна от главата на цар Иман Шишмана българската царска корона и петстотин години народът прекара в тежко иго. Тогава Челеби Сюлейман, синът на Баязида, завладя Велико Търново, изкла най-смелите мъже, отведе на заточение патриарх Евтимия, великия старец, който беше юначен покровител на българския народ, и над приказния царски дворец на Царевец се развя червено турско знаме с полумесец и звезда. Три месеца време Челеби Сюлейман обсажда Велико Търново, каменното сърце на България. Градът беше опасан колан от камъни и нито една турска обсадна машина не смогна да пробие здравата крепостна стена. Отгоре, от бойниците на островърхите кули, излитаха острите стрели на българите и косяха гъстата войска на Челебията, както тънка коса коси тревата на млада ливада. Преди да вдигне обсадата и потегли назад посрамен, турския военачалник сбра пашите си на съвет и ги попита:
— Няма ли между турците нито един войник със здрави плещи, който да налегне с гръб Желязната врата на Царевец и да я откърти, за да нахлуем в крепостта?
Пашите мълчаха с наведени глави.
Челеби Сюлейман продължи с болка на сърцето:
— Няма ли герой, роден от ханъма, който да се покатери нощем на крепостната стена, да скочи вътре, да избие стражата и да отключи портата?
Пашите мълчаха.
— Защо мълчите? — викна Челебията. — Орехи ли има в устата ви?
Тогава се вдигна най-старият паша и рече тъй:
— Господарю, аз познавам един герой, който може да влезе в крепостта на българите.
— По-скоро тичай да го доведеш?
Старият паша излезе от шатрата на военачалника, прекоси през черния мравуняк от войници, които събраха чорба от големи пръстени гърнета с вървени лъжици, и слезе към близката долчина. В долчината едно престаряло магаре мирно хрупаше зелени бодили и гонеше с лявото си ухо магарешките мухи, които упорито се мъчеха да влязат в очите му, за да разберат защо плаче. Пашата откърти го към шатрата, където заседаваха пашите, и викна отдалеч:
— Ето, господарю, героя!
Челеби Сюлейман сви очи и брадата му затрепера.
— Как смееш да се гавриш със своя господар? — избухна той и вдигна тежкия си ятаган да съсече стария паша.
— Стой, бащице мой, не бързай — отговори му пашата, — чакай да ти кажа! Аз не се гавря, а повтарям: този е героят, който ще превземе орловото гнездо на българите. Господарю,
на този свят няма стена, която да не бъде пробита от жълтицата. Заповядай да натоварят върху гърба на магарето две торби, догоре пълни с жълтици. Поръчай натовареното магаре да бъде отведено тая нощ пред Желязната врата и чакай да видим какво ще стане.
Както каза пашата, тъй стори Челеби Сюлейман. Напълни две торби с жълтици от съкровището, сам ги метна върху гърба на магарето и подаде повода му в ръката на един наемник, който от Мала Азия беше потеглил подир турската войска да ближе гърнетата на войниците. Наемникът отведе магарето, щом се стъмни, пред Желязната врата. Нощта беше лунна. Гробищно спокойствие милваше позлатените високи кули на Шишмановите дворци и болярските къщи. Умореният град тежко дишаше,потънал в дълбок сън. И когато месечината се издигна над Желязната врата и откритите жълтици светнаха като разрината жар, отгоре през една бойница две жадни очи се впиха към торбите.
— Какво свети там долу? — попита един тих и треперлив глас.
— Пари светят, имане гори — зашепна наемникът. — Челеби Сюлейман ще напълни с тях джобовете на оня, който предаде ключа на крепостта.
Двете очи блеснаха като два раздухани въглена.
— Много ли са жълтиците?
— Две пълни торби.
— Всичките ли ще получа?
— Всичките до една. На мене, ако искаш, можеш да дадеш само една — да си купя кон, за да натоваря плячката, която ще награбя от Велико Търново.
— Ами по какво ще ме познае утре пашата?
— По името. Как ти е името? — попита наемникът.
— Името си не обаждам. Аз нося обица на ухото си. Тъй да му кажеш: един човек с обица на лявото ухо предаде ключа на Желязната врата.
И когато тежкият ключ падна отвъд и звънна в краката на наемника, ръцете му се разтрепераха. Щом настъпи потайна доба и уморените защитници задрямаха, той завъртя железния ключ и отвори вратата на търновската крепост.
На другия ден ордите на Челеби Сюлеймана нахълтаха като мътен порой в предадения град. По улиците потекоха ручеи от кръв, къщите, черквите и дворците пламнаха.
В туй време Челеби Сюлейман, седнал пред шатрата си на Гаргабаир, бавно отчиташе зърно след зърно от броеницата си. Откъм града двама чернолики войници доведоха пленник. Пленникът падна в краката на турския военачалник и бърже заговори:
— Аз съм оня, който предаде нощес ключа на Желязната врата. Ето и обицата на лявото ми ухо.
— Ти ли си? — попита пашата. — Защо си дошъл?
— Искам наградата.
Челебията заповяда да му дадат торбите. Предателят, като видя златото, обезумя от радост и започна с трескави пръсти да рови жълтиците.
— Парят! — извика той със задавен глас и си дръпна ръцете.
Изправи се, протегна десница към града и рече:
— Господарю, погледни какъв град, по-скъп от елмаз, ти предадох. Какво ми плащаш за предателството? Само две торби жълтици. Малко са. Дай ми още толкова!
Турчинът го погледна с презрение.
— Ако не ти се дават много, прибави още една торба!
Ако не даваш една торба, нагреби ми една паница! Не може ли? Дай тогава една шепа!
Челеби Сюлейман прехапа долната си устна.
— Всемогъщи, още една жълтица поне няма ли да се откъсне от сърцето ти? — умолително го погледна предателят.
Челеби Сюлейман скокна прав и с разтреперан глас се обърна към палача, който седеше пред шатрата, опрян на тежкия си ятаган:
— Дай му награда, достойна за един предател!
Палачът измъкна ятагана си, издигна го високо, замахна и с един удар отсече главата с ненаситните очи. Отсечената глава се търкулна.
Тогава предателят грабна окървавената си глава и хукна да бяга с нея нагоре. Дълго време той се катери по големия каменист хълм и най-сетне се спъна върху един камък, падна и издъхна.
Българите го затрупаха с проклятия и камъни. И до ден днешен стои грамадата, под която лежи затрупаният предател на Велико Търново.

Двата вълка в нас Притча на индианците чероки

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

За кармата...и още нещо

Имало едно време един убиец. Препитавал се цял живот с това – да убива по поръчка. Един ден убиецът се замислил за смисъла на живота си и решил да го промени. Но не знаел как. Затова отишъл в Голямата планина, където живеели мъдреците, да поиска съвет. Речено – сторено. Намерил един възрастен мъдрец с побеляла брада. Разказал му живота си и казал, че иска да получи опрощение за греховете си и да заживее праведно, но не знае как да стане това. Мъдрецът му отговорил:
- Намери, сине, нива на кръстопът. Направи си колиба, заживей в нея, а на нивата всяка година сади бостан. Раздавай на всеки пътник, който мине, по една диня, да си разкваси устата. А тази пръчка – и мъдрецът извадил от огнището една обгорена пръчка – бучни до колибата си. Когато се раззеленее тази пръчка, ще знаеш, че Господ ти е опростил греховете. От там нататък живей където искаш по Божиите закони.
Взел убиецът пръчката и си тръгнал. Намерил нива на кръстопът, направил си колиба, бучнал пръчката до нея и започнал година след година да отглежда дини и да раздава на пътниците. Така минали повече от десет години. От време на време поглеждал убиецът към пръчката, но тя нямала никакво намерение да се раззеленява.
Един ден минал конник. Той много бързал и на виковете на убиеца не обърнал никакво внимание. Изведнъж незнайно защо убиецът много се ядосал, взел си пушката и застрелял конника. След секунди сякаш изтрезнял, стреснал се от злодеянието си, чудел се какво да прави, тюхкал се за прахосаните напразно години, но изведнъж погледът му попаднал на пръчката и о, чудо – на нея се зеленеели няколко младички листенца. Останал много изненадан убиецът и не знаел какво да мисли. Грабнал се той и тръгнал към Голямата планина – да пита Мъдреца. Речено – сторено. Отишъл, намерил същия Мъдрец, разказал му какво се е случило и го попитал:
- Кажи ми, моля ти се, как стана така, че аз толкова години правих добро на хората и Господ не ми опрощаваше греховете, а сега, когато убих човек, той ми ги опрости?
- Не се тревожи, сине. Господ ти опрости греховете, защото този конник бързаше за съседното село да разтури сватба между двама млади. А няма по-голям грях от това да разделиш две души, които се обичат.

Защо плачат жените?

Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?"

„Защото съм жена?", отговорила му тя

„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш"

По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"

„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.

Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.

Най-накрая попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?

Господ отговорил: „Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си въпреки каквото и да се случи и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.

Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му.

Дадох й мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде непоколебимо до него.

И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.

„Виждаш ли, сине", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.

Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."

Приказка за късмета

Имало едно време в едно село баща и син. Бащата бил много добър ковач, а момчето помагало на баща си и учело занаята. Минали години. Момчето пораснало, станало момък за чудо и приказ, а също и много добър ковач. Един ден баща му решил, че вече е време да се отдели сина му и да има собствена ковачница. Речено – сторено. Започнал момъкът да работи отделно в своята ковачница. Работа имало много. По цял ден се трудил, но едва свързвал двата края. Минали се година, две, три, а той все така работел от тъмно до тъмно без да може да се замогне. Ядосал се един ден и решил да отиде в Голямата планина да пита Господ, в какво е прегрешил, че не му върви в работата. Тръгнал и когато стигнал до Голямата планина, го пресрещнал един светец. Попитал го той:
- Кажи, сине, що дириш тук?
- Искам да попитам Господ, защо ме наказва да работя от тъмно до тъмно, а едва да изкарвам за единия хляб? – отговорил момъкът.
- Не може така, сине, всеки който дойде с Господ да разговаря. Ти се скрий тук из храсталаците, а аз ще го попитам.
Скрил се момъкът в храсталаците и зачакал да види и чуе какво ще стане. Настъпила вечерта. Събрали се Господ и светиите да вечерят. Появила се една маса, отрупана с каквото ли не – от пиле мляко имало на нея. Господ вдигнал ръка да благослови трапезата и казал:
- На днешния ден, който се роди, цял живот ще му върви по мед и масло. И да работи и да не работи – ще има и ще живее охолно.
Навечеряли се и се разотишли. На другата вечер пак се събрали Господ и светиите, но този път на масата имало тук таме нещо за ядене. Вдигнал ръка Господ да благослови трапезата и казал:
- На днешния ден, който се роди, с труд ще си изкарва хляба. Цял живот ще работи, за да има. Няма да сиромахува, но и нищо не ще получава даром.
На третата вечер всичко се повторило както при първите две, но на масата вече имало само огризки. Вдигнал Господ ръка да благослови трапезата и казал:
- На днешния ден, който се роди, животът му ще бъде като тази трапеза. И да работи и да не работи, всичко ще му се изплъзва от ръцете.
Тогава се обадил светията, който посрещнал нашия момък:
- Господи, има едно много добро и трудолюбиво момче, което, разбрах вече че се е родило през третия ден. Но кажи, Господи, не може ли да се направи нещо за това момче?
- Може – рекъл Господ. – В съседното село има една мома, която е родена през първия ден. Нейният баща също е ковач. Да отиде там, да се глави при баща й чирак и да се ожени за момичето. Но всичко, което изработи да бъде на нейно име. Нищо да не оставя за себе си. Тогава ще си живее добре.
Чул момъкът съвета и така и направил. Отишъл в съседното село и се главил за чирак при бащата на момичето. Работил така известно време. И понеже бил скромен и работлив, бащата на момичето го харесал за зет и наследник на занаята. Двамата млади също се обикнали от пръв поглед. Получили благословията на бащата и вдигнали голяма сватба. Заживели щастливо, така както казал Господ – всичко, което изработвал момъкът се наричало на името на жената. Един празничен ден тръгнали с файтона си да се разходят по полето. Минали край едно лозе и младата булка казала:
- Виж, мъжо, какво ми е хубаво лозенцето.
След известно време минали край една воденица и тя казала:
- Виж, мъжо, воденицата ми каква е спретната – друга такава няма.
Още малко и минали край една нива и отново младата булка казала:
- Виж, мъжо, какво хубаво жито е порасло на нивката ми.
Домъчняло му на момъка и казал на младата си жена:
- Жено, нека поне тази нива бъде моя.
А тя му отговорила:
- Добре, нека да бъде твоя. Аз нямам нищо напротив.
Докато изрече тези думи и нивката пламнала от единия край. Развикал се младият мъж:
- Не я искам цялата. Нека да е само до половината.
И нивката изгоряла точно до средата.
Оттогава младият мъж знаел, че от късмета си никой не може да избяга и че трябва да спазва заръката на Господ, ако иска да живее добре.

За Щастието....

Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволст- вал, мрънкал за всичко. Не оценявал онова, което имал.

Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?!
Започнали да се изказват най-различни варианти. Един предлагал да го скрият на връх Еверест. Друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан. Трети – кубетата на Тадж Махал. В някоя тясна горска пътечка…, в коридора на родилното отделение на някоя болница…, във фунийка за сладолед…, сред розите на някоя цветна градина…, в пакет цигари…, в брашното на някой хлебар… Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране. А нали именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил:
- Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко…
На това предложение вече всички кимнали одобрително. И приели идеята.
От тогава, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек!
То вече не е даденост и никой не го получава наготово.
Трябва да се търси, да се намери…